Злоядите деца - как се справям с тях и какво ми помогна
Повечето деца обичат плодове, но малката ми дъщеря яде само банан и диня и понякога малко ягоди и ябълка. Голямата обича много от тях, но категорично отказва малини, сливи, кайсии, портокали, мандарини и череши. Това е напредък, защото преди ядеше само банан и манго. Снимка freeimages.com
Скоро една бивша съученичка ми беше разглеждала Инстаграм акаунта и ми писа – “виж какви неща ядат децата ти, защо ги наричаш злояди?”. Факт е, че в момента не мога да ги нарека точно злояди – да, проявяват претенции, да, един път ядат нещо, на следващия му се мръщят, не са абсолютно безпроблемни за хранене, но като цяло се хранят що-годе разнообразно.
Това далеч не е било винаги така, специално с голямата ми дъщеря. Тя беше бебе с голям апетит, но между 12 и 18 месеца бавно започна да изключва храни от менюто си докато караше буквално на банани, равиоли, овесена каша и кисело мляко. Над 2 години се борихме много със злоядството и, така беше създаден и Picky eater’s diary. Към днешна дата мога да кажа, че съм изключително доволна от развитието на нещата, но пътят не винаги е бил лек. И след като това е дневникът на едно злоядо дете, реших, че е време да отразя злоядството като тема по-подробно.
Причините за злоядството на голямата ми дъщеря все още не са ми съвсем ясни, но след дълго време, в което обвинявах себе си за него, всъщност на много места прочетох, че в периода след първата годинка злоядството е една нормална фаза от развитието на много деца. Естествено не всички минават през нея (слава Богу!), но за съжаление аз самата имам едно такова дете, познавам много такива деца, както и много, чиито майки ги хранят винаги с любимите им храни и мислят, че децата им са много ящни, а всъщност менюто им се свежда само до няколко любими храни и не приемат различни от тях. Тази фаза е наистина само това – фаза, стига ние да реагираме правилно, когато тя дойде. Моята първоначална реакция беше грешна – опитвах се да нахраня С. с каквото и да е, само да е наядена. Спомням си едно посещение в Стара Загора, по време на което яде почти само кисело мляко и пърленки със сирене (онези на главната улица срещу Гъбата). След само няколко месеца обаче виждах, че тази ми стратегия по никакъв начин не ни помага, а същевременно падаше хемоглобин, изписаха и течни витамини, както и си докара други проблеми, за които няма да влизам в подробности. Идеята е, че тогава осъзнах, че тази стратегия няма да промени нещата и имам нужда от помощ. Тогава започнах да чета много в Интернет специално в блогове на детски диетолози и специалисти по детско хранене, да си купувам книги по темата и с времето бавно започнах да променям нещата според прочетеното и по усет.
От бобовите култури и двете ми дъщери отказват нахут, леща (всички цветове) и боб. Налага се да ги крия в сосове и кюфтенца. Други зърнени и семена които не обичат в момента - елда, ечемик, просо, киноа, чия. Снимка iStock.
Преди да напиша кои стратегии и правила помогнаха при нас, искам да отбележа, че те в никакъв случай не са общовалидни. Например някои деца ще ядат горе-долу всичко, което сложите пред тях, ако са зверски огладнели (втората ми дъщеря). Други обаче ще са достигнали пълна нервна криза от глад, ще се тръшкат, викат, пищят, и ще са толкова гладни и изнервени, че последното нещо, което ще направят, е да пробват нови храни (първата ми дъщеря). Така че винаги имайте предвид особеностите на характера на собственото си дете, независимо дали четете книга на най-голямото гуру в детското хранене.
2 примера как крия храни - в соса за спагетите (ляво) има чушка, морков и леща (малката не обича и трите храни особено много, но специално леща не понасят и двете). Пасирам го и не се усещат. В кърито (дясно) има пасирани лук, моркови, карфиол. Често пасирам в него също тиквичка или червена леща.
И все пак първото нещо, което ни помага, е гладът. Но не като описания горе. Просто намалям и контролирам снаковете през деня, за да може децата да са гладни (но не прегладнели), когато дойде време за основно хранене. Имаше период, в който, когато не изяждаха например закуска, гледах да наваксам със снакове след това. Не го правя вече. Давам един снак, за да не са съвсем прегладнели, но си чакат следващото хранене. Защото дете, което не е гладно, няма абсолютно никаква мотивация или изобщо нужда да опита нова или нелюбима храна. Както казах с малката пълно изгладняване може и да работи, с голямата определено не, затова гледам като цяло и двете да не са прегладнели, но не и сити.
Нови ястия поднасям само на обяд. Диетолозите и специалистите по детско хранене съветват така, защото вечер децата вече са изморени, изнервени, по-чувствителни и следователно борбата да приемат ново ястие е по-трудна и може да има негативен резултат. За мен освен това е важно децата да легнат нахранени, защото (може би егоистично) не искам да се будят посред нощ или рано рано сутрин изгладнели. Малката така или иначе още пие мляко нощем, но поне голямата спи непробудно. Освен това не знам за вас, но аз поне трудно заспивам гладна. Така че вечерите са познати и любими храни – равиоли, спагети с домашен сос, домашна пица, бъркани яйца, любимият ориз с кокосово мляко и сьомга и т.н., а по-интересните неща сервирам на обяд (от там и в Инстаграм виждате ревю на седмичните обяди, а не вечери).
За отказваните храни прочетох и, че е най-добре да се сервират редовно, но в много малки количества, за да не изглеждат плашещо за децата. Говорим за 1 ягодка, 1 малинка, 3 грахчета в чинийката, поднесени с други познати храни. Започнах тази стратегия с малката, която от няколко месеца също започна да прави фасони на някои храни (но далеч не достига злоядството на сестра си). Обикновено ги слага веднага в устата, но бързо ги плюе. Което между другото при истински злояди деца (като кака и) е висше постижение! Като цяло в началото “consistent exposure” е важна стъпка – просто да виждат храната редовно е първата стъпка в преодоляването на отказа към нея. И е най-лесната стъпка, защото реално зависи от нас.
Не заменям храна. Ако не искат да ядат нищо, са свободни да станат от масата и да не се хранят. Никога не се сърдя, карам или увещавам. Но не заменям (освен в крайни случаи, когато са пътували или са болни). Започнем ли да заменяме се учат, че с достатъчно мрънкане и упорство ще стане на тяхното. Затова не го правя.
Във връзка с горното правило обаче също винаги се опитвам да комбинирам храните така, че все пак да има нещо, което биха искали да ядат и да избегна дискусията за замяна на храна изцяло. Например знам, че много обичат ориз, затова го използвам като средство, с което да въведа различни кърита, зеленчуци на ситно, малки парченца месо и т.н. Гледам да оставя поне малко чист ориз, за да може ако откажат всичко друго, то поне да хапнат него и да не останат напълно гладни. Друга подобна храна е пастата – комбинирам я със сосове с риба, месо, леща, най-различни зеленчуци и цялото ястие обикновено се приема. Тоест използвам любимите храни като Троянски кон да пробутам нови/нелюбими.
Давам право на избор. Според книгите и блоговете, които прочетох, злоядството до голяма степен се дължи на осъзнатостта, че детето е индивидуален човек със своя собствена воля и желанието да я налагат. Затова често питам децата какво искат – ориз с риба или ориз с месо? Паста с доматен сос или домашна пица? Зелен зеленчук или червен зеленчук? Ябълка или пъпеш? Двете възможности са избрани от мен, тоест що-годе здравословни, но децата остават с впечатлението, че все пак имат някаква власт над решението. Е, понякога отговорът е – “нито едно от двете”...
Никога не говоря лошо за храни, не се карам за храни, не налагам храни, не изисквам да са изядени. Не искам да свързват храната с нищо негативно. Голямата вече разбира и с нея си говорим, че има храни с витамини и те ни правят силни, здрави и бързи. Тя знае, че например в шоколада или сладоледа няма витамини и сме и обяснили, че няма нищо лошо в това да ядем тези храни, но трябва да е по-рядко и само след като сме яли нещо с витамини. От там също и до голяма степен станах по-либерална със сладките неща – до годинката ги забранявам изцяло, но след това предпочитам да дам десерт, да хапнат 1-2 пъти в седмицата сладолед, прадядо им да ги почерпи с шоколадов бонбон, отколкото да ги лишавам и да искат тези храни още повече, особено, че в детските градини тук такива неща се раздават за всеки празник и благодарение на тях те са добре запознати що е то захар. Голямата вече много добре разбира за храните с витамини и дори сама е отказвала въпросния шоколадов бонбон на прадядо си, защото вече е яла нещо сладко в този ден.
Все пак когато сервирам нещо ново започнах да ги каня (по-точно голямата, малката още не разбира толкова) поне да опитат. Беше от някаква книга под формата на изречението You don’t have to like it but you can at least taste it. Съпругът ми е доста настоятелен с това, в повечето случаи С. опитва, но ако каже, че не и харесва по никакъв начин не я насилваме да яде още и приемаме мнението и. В 80% от случаите си знаем, че нещо ще и хареса и тя признава в последствие, че е така и дори го поисква отново. Така прояде ягода, чушка и пъпеш.
Крия храни. Това е в разрез със съветите на повечето диетолози, но честно казано не ми пука, стига децата ми да приемат повече полезни вещества. Най-лесно крия зеленчуци в сосове – както споменавам тук в рецептата за Маринара, често пасирам соса ако му добавя моркови и чушки, за да не бъдат засечени. Преди да решат, че не обичат палачинки, правих пухкави палачинки с пюре от тиква. Не ги лъжа никога – ако например ме попитат какво има в соса ще им кажа. Но за щастие такъв въпрос не задават и в такъв случай аз си мълча. Също често минава номерът с кюфтенца от зеленчуци като кюфтенцата от броколи от тази публикация (но напоследък става по-трудно). Преди време бях смесила любимия им ориз с малко леща. Лещата се виждаше, но преобладаваше ориза, така че всичко се изяде. Леща крия и във веган соса “Болонезе” – никой не ме е питал някога какво има в соса (макар че тук ако ме питат може и да не призная хаха). Месото е проблем най-вече с малката, установих, че най-лесно се крие под формата на мляно месо в сосове. Затова и ядат често паста с традиционно “Болонезе”. И търся здравословни алтернативи на любими храни – например обичат спагети – купувам им такива от спелта или приготвям соба нудели от елда. Голямата ме пита соба нуделите “нормални” спагети ли са, отговорих, че не знам за “ненормални” спагети и приключих темата. Или правя здравословни мъфини без глутен и захар, сладолед без захар и т.н.
Не съм вманиачена и обсебена децата ми да ядат всяка здравословна храна. Например като малки и двете ядяха просо, киноа и чия. С. толерираше дори и елда, която на мен лично не ми е любима. Но с времето започнаха да ги отказват, малката не харесва елда и чия по принцип. Мога да крия и тях тук и там, случва се, но не държа непременно да стане. Същото е със сладкия картоф – вече години се отказва, малката не го харесва последователно още от бебе. Въпреки че за мен е един много полезен и хранителен зеленчук, съм се примирила, че не може да искам всичко. Продължавам от време на време да предлагам и тези храни, защото реално във всеки един момент могат да ги проядат, но не държа менюто им да съдържа всяка възможна суперхрана.
Реалистични очаквания. Свързано е и със суперхраните и полезните храни като цяло. Не очаквам да сервирам една чиния, пълна с броколи, и децата ми да викат от радост и да изядат всичко. Сигурно има и такива деца, малката ми дъщеря всъщност обича броколи, но пак би се мръщила на такава чиния. Опитвам се да имам реалистични изисквания за това какво и колко ядат. Също и с порастването те малко или много създават свой собствен вкус и е наистина възможно искрено да не харесват някоя храна, точно както аз. С разнообразното меню, различни вкусове и подправки още от бебета се опитвам да им създам един богат вкус, но без да насилвам храни.
Особено при С., която скоро става на 4 и е по-осъзната и разбира повече, използвам всякаква помощ от ежедневието ни. Например опита шницел на почивката ни в Австрия и и хареса – правя шницел вкъщи при първа възможност, за да влезе храната в графата “познати и приемани храни” дълготрайно. Не толкова защото държа да яде шницел, а много повече, защото искам списъкът с храни, които яде, да се увеличава. Споменаха ми в детската градина, че е яла бъркани яйца – говорихме си, каза ми, че са и харесали, и използвах отворилата се възможност да ги приготвя и у дома, за да преместим и тях в графата “познати и харесвани”, след като почти 3 години беше отказвала да ги пробва. Между другото яслата и градината имаха много положителен ефект над злоядството и като цяло.
Не на последно място им давам пример. Децата ни учат и копират почти всичко, което правим. Опитвам се да се храня здравословно пред тях, искало ми се е много пъти да седна и да си хапна още едно парче торта, един сладолед, но знам, че и те ще искат. Често ми се иска да си снаквам по никое време, но не го правя, за да не давам лош пример с безбразборно ядене между основните хранения. Децата ми ме виждат да ям плодове, салати, зеленчуци, кърита, риба и т.н. С. вече проявява голям интерес към храната, задава много въпроси и най-обича като и кажа, че нещо е люто и не е за деца – идва и започва да ме наблюдава и да ме пита не ме ли боли като ям. Огромна роля изигра и малката ми дъщеря – когато голямата виждаше как тя лакомо се храни с нещо, често се съгласяваше да опита. Историята с бърканите яйца от преди малко всъщност е подплътена с няколко месеца наблюдаване на сестра и и въпроси от сорта на “тя харесва ли яйцето?”, “това яйце вкусно ли е?” преди изобщо да се престраши да опита.
И най-накрая – изисква се голямо търпение. Сервирах сурова червена сладка чушка няколко месеца, преди С. да я опита и да и хареса много. Сервирах ягоди (когато са в сезон, но тук при нас е от април до края на август) над 2 години, за да ги прояде отново, след като и бяха любими като бебе, но 3 години след това ги отказваше. Боровинките имаха подобна съдба. Месото отне около година-година и половина. Авокадото и малините още се отказват, въпреки че и те бяха топ храни като бебе. Не ми ли идва да се откажа? Да! Идвало ми е милиони пъти. Искало ми се е да викам, да крещя, да хвърля недокоснатата чиния. Не е било лесно, особено в началото и особено, когато злоядството доказано се отразяваще и на здравето на детето, все още понякога не е лесно, защото все още редовно си изпадат във фази на отказване на храни. Но важното е, че успях да се сдържа с изключение на началото, когато се е случвало да викам, но усетих, че е напълно контрапродуктивно поне в нашия случай. Така че просто търпение. Помогна ми и мисълта, че на децата ми 4 пъти на ден се сервира вкусна, прясна храна. Звучи като клише, но и мисълта, че има деца на този свят, които истински гладуват и нямат никакъв избор, ми дава спокойствието, че моите деца отказват от чисти претенции и лиготия, аз гладни не съм ги оставила. И от там отдавна вече не си го слагам на сърцето ако ми откажат храна.
И така ето ни почти 3 години след началото на борбата. Доволна съм от постигнатото и съм благодарна за всичкия споделен опит на други в моето положение, който ми беше пътеводител през годините. Надявам се тази статия поне малко да помогне на някоя друга майка в подобно положение!